Марин Дринов, Яков Матакиев и Райна Княгиня

(начални бележки)

В забързаното настояще на XXI век все по-рядко се връщаме към собственото си минало.

Колко от нас са тези, които познават дедите си поне няколко поколения назад, виждали са портретите им, пазят техните завети? Малко!

Аз съм от хората постарали се да научат възможно най-много за миналото на рода си. Възползвал съм се от всичко, носещо информация - документи, сведения, разкази на роднини. А как иначе щом във вените ми тече кръвта на хора, дали на България повече, отколкото, което и да било днешно поколение ще даде.

Баба ми има честта и отговорността да бъде внучка на Яков Матакиев и Марин Дринов. По сватовническа линия пък се родеем с Райна Княгиня. При тази амалгама от видни възрожденски кърви, всеки като мен би трябвало да пази семейния спомен с гордост и да поддържа огъня на родословието жив.

Трайно в съзнанието ми са се запечатали детските спомени от къщата, в която баба ми е отраснала. Там прекарах първите години от живота си при моята прабаба - племенница на Дринов. Как според вас би изглеждала в очите на едно дете една почти двестагодишна къща, строена още преди в българското съзнание да изкристализира националноосвободителната идея? Разбира се, странно. Постепенно различни предмети, книги, снимки ме караха да задавам въпроси и да търся отговори. За щастие имам честта да бъда съвременник на хора, от по-предни поколения, които пазеха спомена за славното минало на рода.

Баба ми, например, често разказваше за леля й Мина Пърлева - дъщеря на една от сестрите на Дринов, която винаги наричала с гордост нея и брат й “Дринови внуци”, носела със себе си тежката панагюрска атмосфера на старите къщи - носии (силно надиплени), традиции, домакинстване - рутинно и по повод.
Друг от потомците на Дринов - Надка Игнатова - дъщеря на по-малкия му брат Найден, разказвала как родът се преместил в Панагюрище от р. Дрин в Македония и така сменил името Божкови с Дринови. Споменавала е факта, че в къщата на Дринов многократно са се укривали Левски и Бенковски - приятели на именития професор. За съжаление от нея знам и печалната съдба на семейството на учения - всички покусени от мизерията, нищетата и туберкулозата. Дори една от дъщерите му изпратила писмо до българската държава с апел за помощ, останало безответно.

Професор Марин Дринов несъмнено е една от ярките личности на Българското възраждане , но и особено изявен за времето си ум. В съзнанието ми обаче винаги до неговия образ стои този на Яков Матакиев - позабравен днес радетел за националното ни освобождение, председател на Пазарджишкия революционен комитет, съратник на Бенковски, Волов, Стамболов, кмет, съдия, журналист, народен представител до смъртта си през 1921г.

От неговия внук, брат на баба ми, и от нея самата знам за участието му в боевете на Шипка, последвалото му заточване в Одрин заедно с Константин Величков (именно това е вдъхновило другия именит пазарджиклия да напише “В тъмница”), за участието му в Учредителното Събрание, съратничеството му със Стамболов, довело до атентата срещу Матакиев в деня и часа, когато бившият министър-председател е посечен в центъра на столицата.

Може да се каже и напише много за всички споменати велики личности от края на XIX и началото на XX век, но по-важно е, че и до днес се пази у наследниците им тяхното завещание. Спомена за времена - родили грандиозни подвизи, самоубийствени саможертви, предизвестили бъдещето след мрака на миналото. Завещават ни и борбеност, такт, традиции, които са си лично наши, иманентна част от националното ни битие.

Няма нужда да пренаписваме историята, за да създаваме настояще. Достатъчно е да се вгледаме в нея и открием своята визия занапред.